Шрифт:

Спирки със странни имена - II-ра част

Спирки със странни имена - II-ра част
01-01-2015 18:04

 

BGathletic.com публикува историите на Иво Иванов, които през годините са развълнували и не един читател. Със своя неповторим стил авторът не е оставил безразличен нито един човек, докоснал се до творенията му. Чрез любимия ви сайт за лека атлетика искаме да дадем шанс на всички читатели да се докоснат отново или за първи път до тези истории - истории, които те карат да се замисляш за много неща и, които няма как да не окажат влияние и върху малки и върху големи

Филмите на спортна тематика са голям мотиватор и обикновено винаги се превръщат в класика. Предлагаме ви селекцията на журналиста Иво Иванов, който не само напомня за филмите с незабравимите спортни истории, а прави анализ в своя неподражаем стил. Вече ви предложихме няколко заглавия, а сега е ред на II-ра част.


Баскетболни мечти (Hoop Dreams) (1994)

Не мога да повярвам, че вече са минали двайсет години от деня, в който гледах тази документална класика за пръв път. Спомням си, че бях много изненадан - вместо очакваната атрактивна баскетболна притча ни бе поднесена брилянтна тричасова епикриза на американската мечта. Филмът е изненaдващ в много отношения не само за зрителите, но и за неговите създатели. Идеята им е била да направят кратък трийсетминутен телевизионен сегмент за децата, играещи баскетбол на една конкретна площадка в едно от най-зловещите гета на Чикаго. Но камерата им била привлечена от две талантливи четиринайсетгодишни момчета от квартала - Уилям Гейтс и Артър Агий.

Екипът решил да следва хлапетата по петите в продължение на пет години и събрал над двеста и петдесет часа филмов материал. Резултатът е изумителна сага - хроника на сблъсъка между страданието и надеждата. Два млади живота са поставени на изпитания, бедност, лишения и ежедневна битка за оцеляване. Въпроси и изводи валят от всички страни. Това е филм за шокиращата разлика в социалното налягане между икономическите слоеве в Америка. На две крачки от бляскавия просперитет съществува успоредна вселена - място, където всеки ден идват да умрат неограничените възможности - със спринцовка в ръката, с куршум в тялото, с шестнайсетчасов работен ден, с парализираща бедност. За милиони хора по света баскетболът е спектакъл и развлечение, но за други той е спасителен пояс. Две крехки, трудолюбиви и съвестни момчета трябва буквално да се свиват и тичат между свистящи куршуми; да си лягат на празен стомах; да живеят без електричество… И в цялата тази житейска душемелачка трябва някак си и да мислят за уроци, домашни и изтощителни тренировки. В този свят е почти невъзможно да завършиш гимназия и още по-невъзможно да изкараш матурата на гетото.

Някой наскоро нарече “Баскетболни мечти” родоначалник на риалити шоуто, но аз определено не съм съгласен. Това произведение е много, много далеч от инсценираната реалност на сегашните телевизионни формати. Постепенно героите на филма свикват с камерите и забравят за тяхното мълчаливо присъствие. Операторът се превръща в невидимо око - муха на стената. Тук всичко е сурово, истинско, кървящо. Няма лъжи, няма сценарий, няма асистиран диалог, няма задкулисие. Вече много, много трудно се правят подобни филми. Красивото в него е и очевидната и искрена пристрастност на създателите му. Те не успяват да скрият привързаността си към двете момчета и стават техни филмови родители. Усеща се колко много им се иска двамата малки герои на филма да постигнат голямата мечта - да се сдобият с баскетболна стипендия за колежа, да играят в НБА и да изтръгнат семейството си от ноктите на бедността. Против каноните на документалистиката, екипът се превръща в съпричастен запалянко и си позволява... състрадание. И в това има толкова много чар.

Един от участниците във филма, Шон Пиърсън, ми беше съсед и личен приятел. Чрез него научих още много интересни истории, свързани не само с Уилям и Артър, но и с други невъзпети и трагични герои на гимназиалните лиги в Чикаго.

Вече живеем в друга епоха - трудно се гледа тричасов документален филм, в който няма вип брадъри, организирани скандали и продуцирана драматургия. Но ако някоя зимна вечер имате малко време, дайте шанс на този филм за упоритата натура на мечтата. Защото, за разлика от другите животни, хората мечтаят. Дори в най-безумните и безнадеждни ситуации.


Шампионът (The Champ) (1979)

От време на време засичам “Шампионът” по телевизионния канал АМС и мълниеносно го сменям, преди да ме е сполетяла последната, смазваща сцена. Знам точно какво ще се случи: в момента, в който малкият Рики Шрьодер вземе ръката на баща си, все още облечена в боксова ръкавица, и я сложи до лицето си, някакви стоманени пръсти ще ме стиснат здраво за гърлото. И когато съсипаното дете започне да стене през сълзи: “Събуди се, Чeмп, събуди се!”, проклетите пръсти ще се впият още по-силно в гърлото ми и ще ми бъде много, много трудно да дишам. Въпреки че съм гледал проклетата триминутна сцена многократно, реакцията ми винаги е една и съща. Не знам точно каква е физиологията на този емоционален рефлекс - знам само, че не мога да я контролирам. Самият филм в никакъв случай не е шедьовър, но въпреки несъвършенствата му (като боксовите сцени например), в края остава усещането за нещо много силно.

Притчата за грешника боксьор следва своята неизбежна парабола, но витаещата над филма атмосфера на обреченост се сблъсква с друга, далеч по-мощна въздушна маса - тази на неразрушимата връзка между баща и син. В нея се крие изкуплението.

Джон Войт, разбира се, е великолепен, както винаги. Същото се отнася и за Фей Дънауей. Но безспорното откритие на филма е феноменалният Рики Шрьодер - едно очарователно невръстно дете, което доминира във всяка сцена с присъствието си и спечели не само „Златен глобус“ с тази роля, но и сърцата на милиони зрители по света.

Дълго време си мислех, че причината да страдам толкова в края на филма е само мой личен проблем и се дължи на това, че като дете живеех в панически страх, че нещо ще се случи с баща ми, който беше филмов каскадьор. Определено имам изострена сетивност в това отношение. Спомням си, че без да съм вярващ, съм се молил тихо в ъгъла на стаята си да се върне жив у дома.

Наскоро обаче се натъкнах на много интересна статия. Оказа се, че двама професори по психиатрия от университета „Калифорния Бъркли“ - Джеймс Рос и Роберт Левенсън, са провели масивен петгодишен научен експеримент, включващ двеста и петдесет филма и петстотин човека (равен брой мъже и жени). Целта на учените е била в лабораторна обстановка да открият сцената, която провокира най-силно усещане за тъга. Оказало се, че аз въобще не съм изключение - не е имало човек, който да успее да сдържи емоциите си в края на филма. Така „Шампионът“ официално бе обявен за най-тъжния филм на света.

Вижте, този филм няма да ви смае… Правен е през 1979 година и без много средства. Но независимо от това аз бих го препоръчал, защото подобно на героя си, въпреки че страда от много слабости, точно преди да угасне, филмът печели най-важната, последна битка.


Царят на Конг (за една шепа жетони)(King of Kong (A fistful of quarters) (2007)

Ок, знам, че тук не става дума точно за спорт, а за архаична видеоигра, но… колкото и да изглежда странно, в същността си този шокиращ документален филм е спортна сага. Откачена, неправдоподобна, парадоксална, приковаваща вниманието спортна сага!

В нея има всичко: ожесточено преследване на рекорди, шампион и претендент, маниакални тренировки, задкулисни машинации, съмнителни рефери, корумпирани федерации, нелегална екипировка и какво ли още не. Не знам колко пъти се хващах в абсолютно недоумение за главата, докато гледах този филм. Нима тези хора наистина съществуват?! Как е възможно да не са измислени?! Карикатурният злодей, който няма представа, че е злодей... Главният положителен герой, който никога няма да разбере, че е герой… Цялата тази комична субкултура от чаровни загубеняци... Целият този нереален свят, сякаш пръхнал от страниците на някой изпокъсан комикс…

“Царят на Конг” е феноменално приключение. Непременно гледайте това бижу - на моменти ще се превивате от смях, на моменти просто ще клатите глава, но в никакъв случай няма да съжалявате. В един момент човек си дава сметка, че филмът страда от сладка амнезия - забравил е, че е документален.


Откъсване ( Breaking Away) (1979)

Никога нямаше да гледам този прекрасен филм, ако не беше една особена личност на име Сам Уитингам. Интервюирах го в някакво забравено от времето, прашно кафене в пустинята в Северна Невада и на въпроса какво го е накарало да се захване с колоездене, той отговори, че първопричината е именно този филм. Няколко часа по-късно Сам се промъкна в кабината на куршумоподобния болид “Варна Темпест”, създаден от българския гений Георги Георгиев, и смаза собствения си световен рекорд за скорост, развивайки 133 км/ч. До ден днешен това си остава едно от най-изумителните неща, които съм виждал на живо.

Побързах да гледам филма на втория ден от връщането си от Невада и не останах разочарован. Киното и колоезденето определено страдат от несъвместимост. По една или друга причина, не са много филмите, посветени на този спорт, и честно казано, не съм съвсем сигурен, че “Откъсване” е един от тях. Велосипедите играят ключова роля наистина, но тази искрена, забавна и находчива притча не е толкова за колоездене, колкото за онова толкова мимолетно, хубаво пространство между детството и зрелостта. За непоносимо кратката възможност да използваме мечтите и младостта си, за да отдалечим пристигането на ръбатия живот. Героитe на този филм са влезли точно в тази особена житейска фаза - те са едновременно деца и възрастни. Малкият град, консервативните родители и циничният традиционализъм ги дърпат към себе си. Мечтите им ги дърпат някъде другаде.

Бях изненадан, когато открих, че режисьор на филма е Питър Йейтс. Познавах го най-вече като автор на един от любимите ми екшъни от детството – “Булит”, който няма нищо общо с този скромен, романтичен и чаровен филм. Сценарият е написан от сръбския емигрант Стив Тесич и е базиран донякъде на собствените му авантюри в колоезденето и в живота. Аз лично бях изненадан, че има отделен сценaрист, и това е показателно - филмът е направен с толкова неподправена любов, че човек получава усещането, че е режисиран от човека, който го е написал. Кой знае, може би това е най-сигурният знак, че току-що си гледал хубав филм.

Като се има предвид огромният резервоар от бълвоч, с който ни залива ежегодно тукашната киноиндустрия, “Откъсване” е като чаша чиста вода… Може би с едно хубаво хапче носталгия, разтворено в нея. Какво като е правен в средновековната 1979 година?! Гледайте филма, защото посланията му са универсални и защото за всеки млад човек е важно да стъпи на педалите в точно необходимия момент и да направи едно мощно, недостижимо откъсване от пелотона на посредственост и от дребнавия шовинизъм на ежедневието. Вярно е, че човек спира да расте на осемнайсет… но само на ръст. И ако не си наясно с тази простичка истина, едва ли някога ще развиеш 133 км/ч.

Първа част на "Спирки със странни имена" вижте - ТУК


BGAthletic.com





Последни новини Най-четени