Шрифт:

Силата на нашето неспокойствие

Силата на нашето неспокойствие

"Този много личен спомен на автора на BGathletic.com Иво Иванов ни бе предоставен от издателство ICU във връзка с 24 Май. Разказът е част от сборника "Куфарът на брат ми", който ще бъде издаден през месец Юни и включва размишления на хора от различни поприща и националности върху естеството на емиграцията (и външната и вътрешната). Между учавстващите в сборника са автори като Георги Господинов, Нева Мичева, Явор Гърдев, Пиер Мейлак, Димитър Камбуров и много други. Книгата излиза с подкрепата на "Аз чета" - най-голямата българска онлайн медия за книги и четене. Специални благодарности на издателството за предоставения материал, който ни напомня че има хора, които празнуват този хубав ден дори на хиляди километри от България. Честит 24 Май на всички българи, където и да се намират телата им!"

Някъде бях прочел, че едно от най-ценните качества на човешкия мозък е способността да забравя. Не мога да се оплача от недостиг на това качество - способен съм да забравя къде са ми обувките, докато им връзвам връзките, но кой знае защо мозъкът ми отказва да забрави толкова много подробности от онзи студен зимен ден... прекалено много. А беше толкова отдавна. Двайсет и пет години. Четвърт век.

Помня овехтелия мраморен под на летището. Вестникарската будка с мръсен прозорец, в която се излежаваха няколко отегчени броя „Дума” и един брой още по-отегчена продавачка. Помня тъжното кафене на терминала, в което нямаше нищо освен една тъжна, клокочеща машина за еспресо и три-четири тъжни морени. Помня хубавото, мрачно момиче, което ми направи хубаво, мрачно кафе. Помня големите тъжни очи на майка ми, които отказваха да ме пуснат. Помня устните ѝ върху лявата ми буза, миг преди да се разделим. Не ме беше целувала от дете. Помня как ми взе дъха силната прегръдка на баща ми. Помня всички нужни и ненужни подробности от този първи ден на втория ми живот, но най-вече помня странното, напрегнато усещане, че не съм взел със себе си нещо крайно необходимо. Че не би трябвало да се качвам на самолета без него, но няма как да го побера нито в ръчния багаж, нито в куфара, и ще трябва да го оставя тук завинаги. Иска ми се да го разкажа тръпка по тръпка това усещане за внезапно образувала се празнина, но истината е, че неговите неясни измерения са далеч отвъд моите описателни възможности.

Уж не си тръгвах завинаги, но някак си над този момент бе надвиснало разбирането за неизбежна раздяла.

Чакаше ме търбухът на застаряващ самолет на авиокомпания, която отдавна не съществува. Чакаха ме хиляди километри над безкрайната бездна на Атлантическия океан. Чакаше ме друг, непознат континент. Други хора. Друг манталитет. Друга действителност. Друг живот.

Светът беше толкова шокиращо различен и толкова по-голям от мястото, което обитаваме днес. Нямаше интернет, нямаше евровалута, нямаше дори мобилни телефони. Всичко като че ли бе едновременно и по-простичко, и несравнимо по-сложно.

Първо кацнахме в Белград, където самолетът се напълни с албански бежанци - измъчени хора с овехтели дрехи и овехтели лица. Изглеждаха уплашени и объркани от предстоящата неизвестност, взираха се мълчаливо пред себе си и палеха цигара от цигара. Под нас се стелеха пейзажите на западната ни съседка, готвеща се за безумна братоубийствена война. Някъде във фюзелажната далечина, сред никотинова мараня, на голям видеоекран започна прожекцията на филма „Новакът“ с Марлон Брандо. Звукът се губеше на всеки две минути. Няма да го забравя – скърцащия самолет и застаряващия, безмълвно говорещ на озадачените албански емигранти Кръстник, безнадеждно потънал сред гъстите кълба на техния тютюнев дим.

Днес осъзнавам значението на този ден за себе си и за хората, които обичам. Давам си сметка, че произволните лица, детайли и събития са инвестирали спомена за себе си в строежа на паметник на този ден в съзнанието ми. Знам, че имам нужда от този скромен монолит, че трябва да се отбивам от време на време при него за своето малко поклонение и да не позволявам на цветята му да увяхват.

Толкова много време е минало от онзи първи ден. Толкова много съм преживял оттогава. Толкова много съм намерил и изгубил. Толкова много съм се променил. Наскоро хвърлих поглед назад и си дадох сметка, че вече съм живял тук повече години, отколкото в родината си... Колко странно, особено за човек, който не е имал никакво намерение да емигрира. В началото бях просто студент, изтезаван от любопитство и енергия. Исках да попия всичко, до което успея да се добера – манталитет, популярна култура, хумор, жаргони, мисли, фолклор и философия. Надявах се да дешифрирам американския начин на живот, да оставят и моите колела грайферите си по пътищата на Щатите и по тяхното мислене, да разбера какво са имали предвид Керуак, Стайнбек и Пърсиг и след това да взема всичко научено и да го върна заедно със себе си в България. По това време Америка беше енигма, а сред връстниците ми вилнееше някакъв мощен условен рефлекс – бяхме държани затворени толкова дълго, че искахме отчаяно да се гмурнем без никакви задръжки в мистериите на останалия свят и да изживеем всичко това, от което ни бяха охранявали цял живот.

Знам, че емиграцията често е мъчителна драма в няколко акта. Единият е болка. Другият е отрицание. Третият е незарастваща рана. И аз съм минал през тях, но когато си млад, леко откачен и лишен от отговорности и задължения, адаптацията към един напълно нов свят е много, много по-безболезнена. И въпреки това година-две след пристигането си попаднах в обятията на изпепеляваща носталгия към всичко в моята малка България. Уж нямах време за подобна прегръдка, а ето че просто не знаех как да се измъкна от нея. 

В един момент усетих, че не мога да спра да пътувам. Хвърчах по повод и без повод по безкрайните шосета на Американския Запад, благодарение на героичните усилия на поредица стенещи, разпадащи се таратайки. Исках просто да се движа. Да не спирам. Всеки свободен ден беше извинение за нови асфалтови авантюри или, както аз наричах тези безцелни пътувания, асфалтюри.

Не знам дали търсех Америка, или бягах от носталгията. Сега си давам сметка, че това маниакално, холерично движение е било някаква авто-имунна форма на терапия.

Както често се случва, съдбата имаше свои собствени намерения и напълно игнорира моя план за постоянно завръщане в Родината. И ето че една съпруга, две деца, три кариери и 25 години по-късно пиша тези редове и аз самият се опитвам да разбера какво се случи наистина и къде точно, по дяволите, е Иво. Този, който съм аз и който е намерил начин да съществува едновременно на две места. Да, така е, аз определено съм открил за себе си някакъв странен дуализъм – напълно функционален начин да бъда и в България, и тук, в географския център на Съединените щати. Вече го правя без усилие - просто съм и тук, и там, против законите на конвенционалната физика. Дълги години отказвах да взема американски паспорт, сякаш парче хартия щеше да отнеме истинската ми самоличност. Днес съм наясно както с това, че мога да имам две националности, така и с това, че нищо никога няма да измести първата.

Истината е, че емиграцията на тялото невинаги е емиграция на душата. През годините съм срещал много българи тук, които съществуват в състояние на постоянна безтегловност. Вечно неспокойни, вечно търсещи. Дори тези, които са намерили успех и благополучие, продължават упорито да търсят нещо: може би някаква недостижима истина, а може би просто някакъв важен отломък от себе си. Къде ли се крие силата на това тайнствено неспокойствие?

Преди години около Коледа през града ни мина Ваня Костова и петдесетина българи веднага се събраха в дома ми, за да се запознаят с великолепната певица. Нямаше обещание за песни, но всички, разбира се, се надяваха да чуят знаменития ѝ глас. В един миг Ваня сякаш усети някакво силно, неизречено желание в претъпканата гостна и внезапно запя „Облаче лe бяло“. Така, както само тя може: хем силно, хем нежно, без никакво усилие и на самия ръб на въздишката. Всички притихнахме и оставихме прелестния ѝ глас да обиколи плавно стаята, да грабне душите ни и да ни отведе обратнo...тaм към търкалящите се родопски хълмове, към наводнените с благоуханни рози подбалкански долини, към приказливите листа на горите ни и към най-синьото небе на този грешен свят.

До ден днешен не съм чувал по-прекрасна песен, но въпреки това нямаше ръкопляскания и поздрави за изпълнението на Ваня. Надявам се тази чудесна жена да ни е простила за това и да е разбрала колко опустошително силна е била песента и колко много признателност е имало в мълчанието ни и в просълзените ни очи.

Натъквал съм се, разбира се, и на много българи тук, които не искат да имат нищо общо с родината си. Но според мен има някаква патология в това да се отречеш от мястото, в което си роден и израснал и което те е формирало като човек. Според мен тези хора просто бъркат страната си с апаратурата на корупция, халтура и бюрокрация, която е деформирала административните и структури... Поне за мен тези две понятия съществуват в отделни пространства. Независимо дали го осъзнаваме или не, първите седем години от живота ни – тези, които на практика не помним, са градивна част от това, което сме като хора. И ако тези наши години са български, значи и ние сме българи. Човек може да отпътува на десет хиляди километра от страната си, но няма да може да се отдалечи дори на един милиметър от себе си.

Вярно е, че в последните години светът се смали, а границите се обезсмислиха. Емигрантите се превърнаха просто в глобални граждани със сменен адрес. Самата дума „емиграция“ като че ли започна да се лута объркана в собствената си дефиниция. Напълно възможно е да няма нито един емигрант на този свят. Но е възможно и обратното. Говоря за вътрешната емиграция, за тенденцията да се затваряме, да правим свои малки държави, където и да се намираме, и да пускаме вътре само хората, на които сме издали визи. В „Криле на желанието“ Вендерс беше казал, че в днешно време има толкова държави, колкото и хора. Струва ми се, че това е универсална истина, която ни дава възможност да функционираме спокойно и пълноценно в свой собствен, уютен кръг. Но трябва да внимаваме и никога да не затваряме напълно вратите на посолството на Република Аз - в нашата епохата на самоизолация е изключително важно човек да се бори срещу натурата си и да дава достъп на новото и непознатото до съзнанието си.

А що се отнася до България, нейното значение за мен винаги се е простирало далеч отвъд границите ѝ. Тя винаги ще бъде моя и аз ще бъда неин. Да остана българин, колкото и други паспорти да имам, е важно за мен. Може би затова си идвам всяко лято. Не съм пропускал. Двайсет и пет години – двайсет и шест идвания! Прелетял съм петдесет и два пъти над Атлантическия океан. Това е твърде многозначително, особено за човек, който ненавижда самолетите. Децата ми не са прекарали нито едно лято в Америка и са благодарни за това. За щастие, България намери място и в техните първи седем години и те ще я носят завинаги със себе си.

Аз самият обикновено пристигам и минавам като вятър през трийсетте си дни в родината. Роднини, купони, приятели, концерти, пътувания из цялата страна и т.н. Лудницата ме поглъща и аз я посрещам с ентусиазъм и без никаква съпротива. Така е по-добре. Така няма време за мисли. Няма време за интроспекция. Но винаги, ВИНАГИ ми се случва нещо странно на летище София, преди да излетя обратно за Щатите. Тръгвам към самолета и една добре позната, голяма и студена празнина пропълзява вътре в мен. Или може би не пропълзява, може би винаги е там и в този момент просто се активира. Не е ясно откъде и защо пристига тази мрачна гостенка, но знам, че е неизбежна и че ще мине още една година, преди да съм се отървал от нея напълно. Тя има тежест и почти физически измерения и кара ръцете ми да се изпотят, а краката ми да натежат като олово.

Наскоро един приятел ме попита защо всяка година използвам отпуската си, за да отида в България: „Защо не отидеш до Хаваите? Или пък елате с мен и семейството ми в Рио тази година. Какво ще кажеш?“.

Какво да му кажа? Исках да му разкажа за хората в Родината ми, за приятелите които знаят, че си идвам, без да съм им казвал. За безценните спомени. За олющените керемиди на къщичките, сгушени в Родопите. За величествената осанка на старата Калиакра. За особения начин, по който свенливите снежинки се разтапят върху лицето ми само и единствено високо в Рила. Исках да му разкажа толкова много неща, но кой знае защо, ги премълчах. Може би не бях готов. Може би трябваше да напиша всичко това. Да открия мястото си в собствената си история. Да прегърна носталгията и да не ѝ позволя да си поеме дъх. Да си призная, че съм дал възможност на България да емигрира в мен завинаги.

И ето че отново съм тук, с букет от думи, пред притихналия паметник на онзи първи ден. Той винаги ще бъде там, на стария очукан терминал, където течението прелиства страниците на няколко самотни вестника, очите на родителите ми са тъжни и хубаво момиче ми прави най-горчивото кафе на този свят.

Защо си ходя всяка година в България, питаш? Защото най-ценното качество на мозъка е да забравя, а аз се интересувам само от най-безценното му качество и не искам никога, НИКОГА да забравя точно кой съм, откъде съм дошъл и на кого дължа всичко, което съм постигнал. За да заредя батериите си от най-красивата земя. За да усетя отново и страданието, и величието на тази прелестна страна. За да науча децата си на несравнимия български език. За да даря и тях с възможността да осъзнаят значението на саможертвата на българскитe мъченици. За да прегърна най-добрите родители на този свят. И разбира се, за да посетя сърцето си, което така и не побрах в багажа и което завинаги ще бъде там на летище София, където го оставих да ме чака в онзи първи ден на втория си живот…

Иво Иванов, Канзас


BGAthletic.com




Последни новини Най-четени
Архив
Ноември 2017