Шрифт:

Златка Радуканова – между спринта и скоковете

Златка Радуканова – между спринта и скоковете
Цялото семейство Радуканови - Златка и Мирослав с двете им дъщери Памела и Кристен.

Наскоро във Видин отново се заговори настойчиво за лека атлетика. Едно много спортно семейство – Златка и Мирослав Радуканови основаха собствен клуб с намерението да стимулират атлетиката в града край Дунав. Това е и повод да потърсим Златка да ни припомни интересни мигове от активния си живот като спортистка. Ето и нейният разказ:

 

Началото

 

Родена съм във Варна  на 20 юли 1969 г. Моят баща беше футболист, много искаше и аз да се занимавам със спорт. Всички кросове, които бяха организирани в училището в Аксаково (където учех отначало), ги печелех с лекота. В спортното училище „Георги Бенковски” във Варна имаше прием за VI клас в спорта лека атлетика и баща ми реши да ме заведе на изпитните тестове. Покрих всичките много добре, бях най-бърза, но имах проблем с хвърлянето на медицинската топка - по това време бях много слабичка и крехка. Именно на тези тестове се запознах и с първия ми треньор Марин Димитров. За да запълнят групата от момичета за приема, бяха необходими 12 момичета, а аз и едно друго момиче бяхме с равни точки - класирани и двете на 12-ото място. Така ме поканиха на повторни тестове и за късмет бях приета в училището. По този начин започна моят път в атлетиката. Тренирах при един от най-добрите треньори на България и съм благодарна на съдбата, че той повярва в мен и резултатите не закъсняха. Още зимата на 1983 г. спечелих първия си медал - на 60 м в залата в Плевен с резултат 7.90 сек. Бях много щастлива и тогава разбрах, че съм на правилен път и трябва да дам всичко от себе си, за да постигна мечтата си - участие на Олимпийски игри.

 

В националния девически отбор. Среща с бъдещата световна шампионка.

 

Първият ми международен старт (това беше и моят първи успех на международно състезание) бе на  турнира за младите „Дружба”, който се провеждаше тогава само за социалистическите страни. Както аз, така и Катрин Крабе (ГДР), бяхме никому непознати имена дотогава в спринта. И двете бяхме почти деца (на по 17 години), които обичат леката атлетика. Бяхме пристигнали в Нойбранденбург с ясната цел да вземем медали. Знаете, по онова време какви силни състезателки имаше в отборите си бившата вече ГДР. Катрин беше много добре подготвена и нищо не можеше да я спре , а в допълнение тя си беше и у дома. Така на финала на 100 м се срещнахме за първи път и двете бяхме с почти равни времена от полуфинала. Спомням си, че точно преди финала ми се случи голяма неприятност. От голямото напрежение (може би) ми потече кръв от носа, заради мен забавиха старта. Дойдоха лекари и се опитаха да ми помогнат, но не успяха. Аз все пак взех решение да се състезавам, дори и в това състояние, та нали за това бях отишла. Стартовият изстрел бе даден и аз „взех” старта на всички. После обаче Крабе ме настигна и ме победи само с няколко стотни. Завърших втора с личен резултат 11.72 сек. На 200 метра също се срещнахме на финала и аз завърших на трето място (24.31). А в щафетата 4х100 м отстъпихме отново само на ГДР. Катрин Крабе след четири години стана тройна европейска шампионка за жени в  Сплит’90, а на световното първенство в Токио през 1991 г. победи на 100 и 200 м. Сигурно и твърдо влязох в националния отбор за девойки. На европейското за младите в Бирмингам 1987 г. даже ми се наложи да бягам в щафетата 4х400 м заедно с Жулиета Кондова, Катерина Кръстева и София Събева. Бяхме две варненки (с Жулиета) и две старозагорки (Кръстева и Събева). И не само се класирахме за финала, ами взехме, че станахме шести!

 

 

Студентка в София

 

Завърших спортното училище в град Варна и бях приета в НСА ”Васил Левски” в специалността „треньор по лека атлетика”. Така се запознах с треньора ми Александър Попов (рекордьор на 400 м в зала). Състезавах се за „Академик”. С Попов тренирах две години , но  той се разболя тежко и бях принудена да продължа с неговата съпруга Софка Попова (двукратната еврошампионка на 60 в зала). Най-големият ми  успех с тандема Попови  беше спечелването на трите балкански титли на 100 и 200 м и щафета 4х100 м в София 1992. И от двамата съм запазила най-хубави спомени за грижите и вниманието им към мен.

 

С Илиян Пищиков

 

Някъде през 1994 г. се „преместих” при Илиян Пишиков. В групата бяхме със Светла Димитрова, Анелия Нунева и Екатерина Тошева! Още през зимата на 1995 г. съвместната ни работа с Пищиков донесе чудесни резултати. На световното в зала в Барселона победих в серията на 200 м, а на полуфинала с 23.03 се класирах втора и добих право да стартирам на финала! Е, там ми се падна неудобният втори коридор, но се преборих с много страст за петото място! През лятото на 1995-а ми се довериха да стартирам на Универсиадата във Фукуока (Япония). За Япония ръководител на групата бе доц. Милчо Миленски. За финала на 200 м се класирахме двете заедно с Моника Гачевска (и то след по три бягания – серии, четвъртфинал и полуфинал). Тя бе в трета пътека, а на мен ми се падна шестата. Изненадващо добре бяга китайката Ксюдзие Ду, която победи с 22.53, а рускинята Дяченко ме изпревари за среброто с 22.89. За третото място с много воля (само с 2 стотни) надвих над американката Бъркет и спечелих бронза с 23.04. Впоследствие Дяченко бе дисквалифицирана заради положителна допинг-проба. Така бронзовият ми медал се „превърна” в сребърен, а Гачевска бе класирана шеста с 23.46! Това за мен беше едно от най-запомнящите се състезания в моята спортна кариера. Спомням си милото отношение и почит, с които ни приеха хората в Япония. Организацията на състезанието беше на много високо ниво, а служителите и децата много ни се радваха. Дори след завършването на състезанието българският посланик, който беше много горд от моя медал, ми беше изпратил специално автомобил от посолството, с който успях да разгледам всички спортни обекти, на които се провеждаха състезанията... А съоръженията  бяха изградени безупречно и впечетляващо.

 

 

Атланта 1996

 

„Влязох” в олимпийската 1996 г. с добро настроение и нескрити амбиции. На европейското в зала в Стокхолм пак стартирах на 200 м. На неудобната писта в „Глоуб Арена” (само  с четири коридора!) във финала ми се падна втори коридор. Бях предварително обречена. Испанката Майерс в четвъртата пътека с 23.15 победи чехкинята Суховска само с една стотна. Аз все пак спечелих убедително бронза с 23.40 сек.

 

Олимпийското лято’96 започнах обнадеждаващо. Личните ми резултати на 100 м (11.25 и 22.94 от гръцкия град Ретимно на 26 май) подсказваха, че мога да разчитам на нещо наистина значимо. Личният ми треньор Илиян Пищиков по това време бе определен да подготвя квартет за щафетата на България на 4х100 м за жени. Като негова състезателка подписах и договор за две години с фирмата за спортна екипировка Рийбок. Получих от тях чудесни екипи, шпайкове и какво ли още не.

 

На Олимпиадата заедно с Десислава Димитрова, Петя Пендарева и Моника Гачевска (аз бях поставена на трети пост, на завоя) стартирахме в третия полуфинал в щафетата на 4х100 м. Обаче като че бяхме имали недостатъчно време за да тренираме заедно всички (преди всичко предаването и приемането на палката!) и да покажем истинските си възможности. Всяка от нас очевидно беше отлично подготвена, но ни липсваше опит като екип. А самото предаване на палката между нас определено не се получи както трябва. Останахме трети с 44.19 (след рускините и французойките). От втория полуфинал британките с 43.88 последни се промъкнаха за финала. Тяхното време бе напълно във възможностите ни.

 

Една седмица след като се върнах от Атланта - на 7.08.1996 г. - се омъжих за Мирослав Радуканов (шампион на скок дължина за юноши със 7.65 м). Тук е мястото да спомена, че по-малкият брат на Мирослав – Милен Радуканов – е известният треньор по футбол. Неговата дъщеря (и моя племенница) Мадлен Радуканова напоследък спечели медали с ансамбъла на световното първенство по художествена гимнастика в Пезаро (Ит).

 

Тройният скок

 

След сватбата с Мирослав се установихме в родния му град Видин. Бившият рекордьор на скок височина Валери Цветков бе треньор на съпруга ми и ние го поканихме за кум на нашата сватба. Във Видин обаче нямаше треньор, който да се занимава със спринт. Цветков по това време имаше състезатели на троен скок и ме попита дали искам да пробвам и аз да скачам троен скок. По това време аз бях вече на 27 години и мислех да се отказвам от състезателна дейност. Но Валери беше упорит и настоятелен – явно беше видял нещо в мен. Пък и аз обичам предизвикателствата и реших да опитам. Така, само с няколко месеца тренировки на троен скок, станах национална шампионка на България за 1997 г. и с 13.88 м (и 13.97 с по-силен вятър) покрих норматива за участие в световното  първенство в Атина. В края на август 1997 г. участвах и на Универсиадата в Катания, където заех седмото място. В Италия може би можеше и малко по-добре (поне за петото място). Но като се има предвид, малкото време за подготовка и недостатъчният опит, който съм имала в тройния скок като състезателка, вероятно съм се справила много добре. Пък и останах само на 3 см от 14-метровата граница!

 

Раздяла с атлетиката, нов живот

 

След състезанието в Катания през 1997 г. окончателно прекратих състезателната си кариера. Впоследствие се появиха на бял свят и двете ни прекрасни дъщери. Първата дъщеря - Памела  - родих през 1998 г., а през 2000 г. се появи и Кристен. И двете се занимаваха с волейбол. От две години Кристен тренира лека атлетика и стана шампионка на 100 и 200 м и втора на 400 м на финалите от Ученическите игри в Сливен за 2017 г. В момента аз съм и нейна треньорка. Памела понастоящем е студентка в Шефилд,  Великобритания, а Кристен учи в английската гимназия във Видин.

 

Бях учителка по физическо възпитание и спорт 12 години , но през това лято основахме във Видин спортен клуб по лека атлетика Радуканови  и  в момента съм треньор в клуба.

 

Съпругът ми Мирослав поднови спортно-състезателната си дейност (вече като ветеран) и тази година участва на Балканските игри за ветерани в Стара Загора, като зае третото място в любимия си скок на дължина.

 

Клубът

 

Идеята ни с Мирослав за наш си собствен клуб възникна отдавна, но едва напоследък настъпи подходящият момент. Нарекохме го Спортен клуб Радуканови - Видин. Появи се подчертан интерес от фирми, които ни подкрепят (и, надяваме се, ще продължат да подкрепят) и са съпричастни към начинанието ни . 

 

Условията в дунавския град

 

В момента тренираме в закритата атлетическа писта, но по базата не е правен вътрешен ремонт от построяването й през 1968 г. Ние с Мирослав все пак се надяваме, че по наша инициатива и с наша помощ ще бъдат предприети действия от страна на общината за подобряването и реновирането на базата.

 

Бъдещето

 

С Мирослав сме се амбицирали, но все още е рано за някакви конкретни обещания. Основната ни цел засега е привличането на повече деца за активни занимания с лека атлетика и участие със значимо класиране на нашите състезатели в състезанията от спортния календар на БФЛА за идващата 2018 г.

 

Едно напълно атлетическо семейство поема трудно и непредсказуемо начинание. Дано Златка и Мирослав продължат със същата страст и вдъхновение и да възродят традиции и успехи в някогашната ковачница на атлетически таланти Видин!

 

Александър Вангелов



 

---

Стани фен на BGathletic.com във Фейсбук за да научаваш бързо новините от света на леката атлетика.


Можеш да ползваш и мобилната версия на BGathletic.com за смартфони и таблети, която е налична на адрес m.bgathletic.com


Тагове: Златка Радуканова, Видин
BGAthletic.com


Още по темата


Последни новини Най-четени
Архив
Ноември 2017