Шрифт:

Живко Желев към върховете на ветеранската атлетика

45-годишният габровец Живко Желев се представи отлично на завършилото миналата седмица в Мадрид европейско първенство в зала за ветерани. В компанията на още 63 спринтьори на 60 м (само в неговата възрастова група – над 45 г.) Живко трябваше да премине през серията си и полуфинала, за да се пребори за финал. Там сред осемте най-бързи той завоюва бронзовия медал в една жестока конкуренция.

 

Брозновият медал на Желев не повод да го потърсим и да му зададем няколко върпоса. Ето и отговорите му:

 

Къде и кога сте роден? Първи стъпки в атлетиката? Първи треньор?

Роден съм в Габрово на 24.10.1972 г. Първите стъпки в леката атлетика направих през далечната 1986 г., когато ме заведоха при Радой Александров - треньор, подготвил атлети като многократния шампион на 400 м с преп. Пламен Нягин и шампиона на скок височина при юношите Иван Иванов.

 

Припомнете ни какви Ви бяха личните резултати като активен състезател? Кой Ви беше треньорът?

Навремето стигнах до 7.15 сек на 60 м в зала (с треньор Добромир Карамаринов - сегашният президент на БФЛА) и 10.5 сек на 100 м на трунира „Самарско знаме” през 1993. Точно тогава преди нашата серия електронната уредба „изключи” и трябваше да се задоволим с ръчни времена. Иначе имам 10.99 сек с електронно измврване на националното първенство през 1995 г. Интересното е, че личните си постижения на 100 м направих, когато вече бях студент в Свищов и се подготвях самостоятелно.

 

Кога спряхте да тренирате активно? Рано ли беше и защо прекъснахте?

Последният ми старт беше през февруари 1997 г. на нционалния шампионат в зала. Тогава по- възрастните помнят развихрилата се хиперинфлация, цяла България беше в стачки и протести, аз се бях уволнил от ЦАСШ и в тези безумни условия реших, че това ще е последният ми старт в атлетиката. Оказа се, че съвсем няма да е последният.

 

Какво сте завършил и с какво се занимавате в момента?

Завърших висшето си образование в Стопанската академия в Свищов. Впоследствие започнах да се занимавам с търговска дейност и маркетинг. В момента отговарям за поддръжката на ISO стандартите и електронния магазин на „Стемо” – една от най-големите компании в България за доставка на компютърна техника и софтуер.

 

 

Кога решихте да започнете отново да тренирате? Какво Ви накара?

През 2011 г. един приятел от Ямбол, също бивш лекоатлет, ми „пусна този вирус”, който впоследствие се оказа заразен и така започнах отново. За разлика от преди, сега тренировките бяха основно за разтоварване на стреса от работата, както и за по-добра кондиция.

 

Опишете накратко всичките постижения като ветеран – резултати, титли, рекорди?

Постиженията на тези състезания не дойдоха лесно, първият ми старт беше в Пловдив през юни 2011 г., след почти 15 г. прекъсване. Тогава имах чувството, че ме е премазал танк, а бях бягал 100 м само за 12.0 и 200 за 26.4. И така - от година на година резултатите се подобряваха. През 2014-та дойдоха първите балкански титли на 100 и 200 м и деветото място на европейското в Измир. 2016-та за мен също беше запомняща с първата балканска титла в зала на 60 м и с невероятната драма на финала на 100 м на лятната Балканиада в Нови Сад. Тогава водех до 90-я метър, когато усетих представителя на домакините да ме настига. На финалната линия се наведох повече, отколкото тялото можеше да понесе и… атрактивно падане, комоцио, липса на моменти. Но важен бе резултатът – балканска титла с 2 стотни пред всички.

 

Очаквахте ли медала в Мадрид? Разкажете по-подробно с някои интересни моменти? Каква беше атмосферата в залата?

Отидох в Мадрид с лична цел влизане във финал на 60 м. На предишното първенство в Анкона финалът се беше „затворил” на 7.49. За да вляза в него, сега ми трябваше бягане под 7.40. Този сезон започнах с 7.48 на мъжкото ни първенство в „Асикс арена”, седмица преди Мадрид на балканското в Белград вече бях на 7.43. Вярвах, бях сигурен, че градацията ще продължи. Самото състезание ще си остане незабравимо за мен. Залата – настилка, вентилация и организация - всичко беше на високо ниво. За съперниците, какво да кажа, в моята група се бяха записали 86 състезатели, а още в първата серия бягах с европейския шампион Рикардо Лемос (Порт). Той завърши с 7.33, аз бях втори с лично от 7.34. Точно тук дойде моята увереност за нещо по-голямо. В третия полуфинал отново се паднахме с Рикардо, но ролите вече се размениха – аз бях втори с ново лично – 7.31. И ето финалът – ясно очертан фаворит и седем други, вместени точно в 10 стотни. Падна ми се втори коридор, вляво от фаворитите. Старт, кратка мисъл, че малко съм закъснял, и после финален щурм. По средата на разстоянието вече настигнах втория британец и го изпреварих. Победителят беше ясен – Джейсън Карти с нов британски рекорд – 7.12. Аз вложих всичко в последните пет метра и изпреварих и втория испанец Креспо. А шампионът на Испания Ноле ме бе изпреварил за среброто само с 2 стотни! Не мога да опиша чувството, когато на таблото излязоха резултатите - трето място в Европа с нова корекция на личното – 7.28 (рекорд на България в тази върастова група)! Към онзи момент това беше почти максимумът. Сам по себе си този резултат при мъжете не е нищо особено. Но, ако се използва възрастовият калкулатор, резултат от 7.28 от 45-годишен се равнява точно на 6.68, което си е повече от прилично постижение. И тогава идва въпросът, като активен състезател ако се бях занимавал по-сериозно, докъде ли съм можел да стигна.

 

 

През лятото - смятате ли да участвате и нашето първенство при мъжете?

Сега малко почивка и после почвам подготовка за мъжкото ни първенство в София. 11.20 си е бягане за нашата възраст. Най-добре е да постигна отново градация в резултатите, ще съм доволен да започна с резултат около 11.50-11.60. Както се казва, „Бързай бавно!”.

 

За Малага през лятото? Финал на световно за ветерани... постижимо и реално ли е?

Да, Малага ще е основният ми старт тази година (на открито). Отново целта ще е финал на световно с прилично постижение. Но да не забравяме, че освен чисто спортната цел, участието в тези състезания си е едно забавление. Почти винаги с мен е моето семейство (съпругата ми и двете ми деца) и извън бягането се отдаваме на разходки.

Таня Желева е голямата ми дъщеря, сега е студентка в СУ с профил информатика. И тя пое по моите стъпки и миналата година стигна до сребро на 60 м при девойките старша възраст (под 20 г.). Но си остава с една голяма мечта – да се реализира в скока на дължина. Остава да намери успешно съчетаване на лекциите с тренировките. Имам и по-малък син, който е на 12 г. Засега атлетиката е малко далеч от него.

 

Какви са Ви отношенията с останалите „момчета” при ветераните? Разкажете нещо повече за щафетата с Мариян Стоянов, Михаил Бозуков, Николай Пенов.

С останалите момчета сме едно голямо семейство, помагаме си, обменяме опит. Освен с Мариан и Мишо, редовно се чуваме със Свилен Митрофанов, Латин Костов, Слави Павлов и отскоро – с моя „градски” Николай Пенов.

 

С Петьо Христов (ветеран в групата М55) заедно ли тренирате? Без треньор ли сте? Някой пише ли ви планове, или сами  си подготвяте тренировъчната програма?

Да, в тренировките сме заедно с Петьо Христов, който ми помага изключително много. С него сме си сами и треньори, и рехабилитатори. Заедно с него си правим плановете за тренировки, както и анализите на резултатите от състезанията. След европейското в Испания се чувствам „3 в 1”, като президента на Узбекистанската федерация – състезател, треньор и председател на АК Орловец-93.

 

 

Винаги сте засмян и позитивен? Кое Ви крепи и откъде идва този непресъхващ оптимизъм?

Да си позитивен помага във всичко - и в ежедневната работа, и в тренировките вечер. Радвам се, че с нашите постижения даваме пример на по-малките.

 

Кой Ви помага в подготовката – възстановяване, средства? Спонсор имате ли?

За да бягаш 12 секунди на тази възраст, не ти трябва някакво особено възстановяване. Но за всички по-сериозни натоварвания, особено на 45 години, възстановяването е задължително. Всички разходи – за възстановяване и състезания са си за наша сметка, понякога ми помагат и от фирмата, в която работя. Е, няма да откажем и други спонсори. Разходите не са малко, само таксите за състезанията започват от 30 евро и стигат до 100, отделно си е транспортът, нощувките и т.н. Но важно е желанието!

 

Бронзовият медал на Живко Желев е логично продължение на неговите успехи във ветеранската атлетика. С проявите си на пистата габровският спортист за сетен път доказва, че „възрастта не е порок”. И че с желание и ясна цел всичко е възможно и всяко нещо идва с времето си!

 

Александър Вангелов


 

---

Стани фен на BGathletic.com във Фейсбук за да научаваш бързо новините от света на леката атлетика.


Можеш да ползваш и мобилната версия на BGathletic.com за смартфони и таблети, която е налична на адрес m.bgathletic.com


Тагове: Живко Желев, Ветерани, Габрово
BGAthletic.com




Последни новини Най-четени
Архив
Юни 2018