Шрифт:

Спортна миграция

Спортна миграция
14-09-2019 09:09 | Яна Касова

Българските спортисти съумяват да носят медали за България от големи първенства въпреки скептичните прогнози в последните години. Но тенденция е отличията все повече да бъдат изковавани в чужбина. Вече не е рядкост наши спортисти да избират да тренират зад граница. По-добри умения на треньорските кадри не е единствената причина, а организацията на спорта и професионалната перспектива също са солиден аргумент.

 

Последният медал, с който спортната ни общност се гордее, е бронзът на 16-годишния Йосиф Миладинов от световното първенство по плуване за юноши. Вече четири години той тренира първо в Германия, а сега и в Швейцария. Но причината Йосиф да е в чужбина е това, че родителите му работят извън България. А и успоредно с по-добрите условия за живот на семейството те търсят и възможност синът им да се занимава с плуване, избрал този спорт още докато е живял в родината.

 

Но спортистите – деца на емигранти, стават все по-актуална тема, защото милионите българи, пръснати по света, също стимулират наследниците си към спорт. Някои от тях вече имат успехи, носейки екипите на други държави, но мнозина имат възможност да представят България. Така например Индиана Василев, роден в САЩ преди 17 г., сега успешно играе в школата на „Астън Вила”. Футболистът има и български паспорт, но не е канен да играе за нашия национален тим. Георги Спиридонов играе за испанския футболен „Елче”. И примерите биха били стотици в тази насока. Други обаче вече са избрали друга националност. Симеон Лепичев, наследник на известна баскетболна фамилия, играе за националния тим на Малайзия по баскетбол. Филип Миланов печели световни и европейски медали в мятането на диск за Белгия, а Цанко Арнаудов реди рекорд след рекорд в тласкането на гюле за Португалия.   

 

 

Клубно или треньорско пренебрежение също е честа причина спортистите ни да избират да пробват възможностите си в чужбина. Особено в колективните спортове не е рядкост талантите да се пренебрегват за сметка на обществената позиция на родителите на други деца. Така Преслав Боруков замени „Левски” с английския „Шефийлд”, където сега тийнейджърът е майстор с футболната топка. Друг пример на успехи след „отписване“ в България е плувкинята Екатерина Аврамова. Със силни резултати още като момиче и спад на формата в тийнейджърските години, пред Аврамова стои дилемата дали изобщо да остане в басейна. Майка ѝ обаче открива възможност за себе си и дъщеря си в Лондон и няколко сезона наред Аврамова тренира с такса от 800 английски паунда на месец, за да достигне отново до рекордите у нас. По-добрите финансови възможности в Турция по-късно я накараха да облече и екипа на южната ни съседка.

 

Плувците често търсят и американската школа, която се смята за една от водещите в света. Университетите в САЩ осигуряват и пълна стипендия на спортистите, така че добрата организация на спортната подготовка, силната конкуренция, възможността за редовно участие в състезания, съчетани с възможността за добро образование и реализация и след спортните години, привличат не само българските плувци. Така Нина Рангелова подобри постиженията си в басейна с американските треньори. От година в САЩ е и финалистът ни на световно първенство Антъни Иванов.

 

Леката атлетика също е сред приоритетните спортове в американските университети. И немалко от българските атлети избират да съчетаят добро образование с промяна в тренировъчната си система.

 

Треньорският въпрос

 

Най-изявените ни атлети в момента, Ивет Лалова и Мирела Демирева, от години тренират в чужбина – Лалова избра треньор в Италия, а Демирева – специалист в Холандия. Тяхната мотивация за това е по-скоро целенасочен избор на специалист. Нивото на треньорите би трябвало да стане основен приоритет за развитието на спорта ни, защото такива, даващи качествена подготовка, стават все по-малко. Причините са няколко, но основната е ясна – ниска мотивация вследствие на ниско заплащане. Малко са клубовете, осигуряващи заплати, а в индивидуалните спортове клонят към нула. Повечето от треньорите ни също са спрели да развиват уменията си и сякаш отказват да вървят ръка за ръка с променящия се свят, в който са и подрастващите поколения, коренно различаващи се от спортистите, трудили се преди 20 г. Не всяка федерация има програма за развитие и обучение на треньорските си кадри, а процесът би трябвало да е двустранен – и треньорът да търси възможност да е в крак с модерните технологии и методи на подготовка, но и федерациите да осигуряват обучения. Треньорската професия често се определя като занаят, а тънкостите в него вече не се предават и от старото на младото поколение.

 

 

Клубната организация също не е в оптимална форма у нас. Затова и чужди отбори често привличат нашите спортисти с добри финансови условия и възможност за подготовка. Така станалите скандално популярни с желанието да спрат да се състезават за България сестри Габриела и Стефани Стоеви водят подготовката си по бадминтон във френски клуб, но пък с треньор българин – Михаил Попов. Борците ни често се борят в германската Бундеслига, където клубните надпревари са популярни и свързани с финансови бонуси. Атлетите ни имат поле за изява в Турция или Испания, където често опират до чужденци в битката за победа на местно ниво. Но и всеки клуб има ограничение по отношение на броя чужденци в редиците си. Затова и няма място за всеки в индивидуалните спортове.

 

Тенисистите отдавна не се съобразяват с границите по света. Григор Димитров още като малък напусна родното Хасково, за да тренира първо като дете в академия в Барселона, преди да достигне до такова ниво, че мястото му за подготовка да е Монте Карло. Но и състезателният календар в този спорт налага тенисистите да са целогодишно в участие на турнири и да наваксват с подготовката си из целия свят. Някои от тях избират да поспрат в популярна академия, в която да подобрят техника в компанията на силни спаринги или лекции на изявени треньори. Така например талантът ни Андриан Андреев е в калифорнийската школа на Ник Болитиери, но за камп там той има време за около четири седмици годишно.

 

Спортистите ни са част от обществото на съвременния свят, който пътува и имат досег до цялото земно кълбо само с лична карта или паспорт. Така медалите с привкус от чужбина не трябва да се приемат и като проблем. Както всеки представител на всяка друга област може да се възползва от възможностите, които дава изчезването на границите, така и спортистите могат да ползват това си право.

 

Текстът е публикуван в брой 35/2019 г. на списание "Икономист"

 

---

Стани фен на BGathletic.com във Фейсбук за да научаваш бързо новините от света на леката атлетика.


Можеш да ползваш и мобилната версия на BGathletic.com за смартфони и таблети, която е налична на адрес m.bgathletic.com


BGAthletic.com




Последни новини Най-четени