‘Звездите’ не определят стойността на успеха

След края на всеки голям шампионат идва време за анализи, коментари и впечатления. Така е и сега, само ден след края на 21-ото европейско първенство по лека атлетика в Хелзинки. Финландците винаги са се славели като добри домакини и организацията през 2012 година не направи изключение. Единственият голям минус е изваждането на награждаването от стадиона. Предполагам, че съответните компетентни органи ще съумеят да оценят ситуацията и да

обявят
експеримента
за неуспешен.

Но тази тема я коментирахме достатъчно. Ако трябва да съм обективен, ще призная, че първенството в Хелзинки бе
обявено като спорно от редица специалисти, анализатори и медии по света. Причините, колкото и да ги въртяха, в крайна сметка се сведоха до това дали е правилно решението ЕП да се провежда на две години. И по-специално – в олимпийски сезон. А защо не? Лично аз смятам, че атлетите от Европа определено имат нужда от повече стартове, в които да разкрият потенциала си. Особено в дисциплините, където нашият континент чисто генетично отстъпва на Америка, Карибите, Африка и др. Проблемът, че някои „звезди“ (не обичам тази дума, но ще я използвам, за да се обоснова по-добре) решиха да не стартират на ЕВРО 2012, за да се съсредоточат върху олимпиадата, си е лично техен. И трябва да се знае, че

тяхното отсъствие
не подценява
труда и успеха

на тези, които пристигнаха и обраха медалите в Хелзинки. Защото в този спорт понятието „ако“ не съществува, стойността на успеха не се определя от имената на участниците, а от това, че точно в този момент ТИ си победил всички останали най-често 7, понякога 11 или 14 атлети. Но тези, които са се състезавали с теб, наравно, на този шампионат. Другите са гледали по телевизията и никога няма да разберат дали е нямало да станат европейски шамшпиони в Хелзинки. Никой не знае... Защото виждаме, че дори Болт прави фаулстартове... 
Именно тази формула с ЕП на две години ще даде много по-голяма възможност

определени
таланти
да блеснат

и да се появят на хоризонта на голямата атлетика.
Пък и не във всички дисциплини имаше голямо отсъствие. Какво да кажем за Ивет Лалова, която детронира в директен сблъсък еврошампионката от Барселона (Зайлер) и се наложи над пристигналата в Хелзинки като номер 1 в Европа (Пов)? Безспорно тази титла бе и върхът за България на шампионата. Но тук е моментът да отдадем заслуженото и на всички останали наши представители във финландската столица. Да, някои се представиха отлично, други добре, трети не чак толкова, но нека не забравяме, че всички си бяха

извоювали
правото
да са там.

Далеч съм от мисълта, че някой не е дал всичко от себе си. Друг е въпросът до колко се е получило. Но те си имат треньори, има си ръководство на БФЛА, така че има кой да им даде конкретни оценки, хвалби или критики. А те трябва да приемат от всичко. Защото другия път нещата може да се обърнат. Ето защо истинският спортист не се страхува да приеме и положителното, и негативното.
Иначе, освен обичайните заподозрени, шампионатът в Хелзинки имаше и своите изненади. Като най-голяма такава лично за мен е титлата на Норвегия на 1500 метра. Хенрик Ингебригцен се възползва по най-добрия начин от отдалата му се възможност и вече е европейски шампион. Ето, и заради това момче, не мислите ли, че си заслужава да гледаме европейско през две години?
Лично за мен във Финландия се откроиха и

две
големи
разочарования.

Едното е представянето на германките в хвърлянията. И по-специално на копие и диск, където треньори и ръководители брояха сигурни златни медали за Кристина Обергфьол и Надийн Мюлер. Едва ли първата е вярвала, че няма да е номер 1 в отсъствието и на Шпотакова, и на Абакумова, но ето, че я изненада украинката Вира Ребрик. Що се отнася до Мюлер, нейното поражение все пак дойде от Сандра Перкович, която с едни уникален трети опит избухна и защити златния си медал от Барселона.
Другото разочарование е свързано с руския спринт на 400 метра при жените. Като знаем с какви състезателки разполага тази страна, шестото място в щафетата 4 по 400 метра им дойде като силен, звучен шамар. Това шесто място е просто провал, независимо от състава, който участва в европейския финал. Защото, когато си си извоювал авторитет на световна сила, достойна да се бори дори с американките, не можеш да допускаш такива падения... Поне според мен.
Е, това е,

Европа има
своите
герои

от вече завършилото първенство в Хелзинки. За наша радост „Мила Родино“ също звуча във финландската столица. Да, само един път. Но пък какъв – заслужен, изстрадан и дочакан. Какъвто е и всеки един златен медал на ЕВРО 2012. Защото на него са гравирани само буквите „Шампион“, а не именатата на тези, които не са участвали.

Илия Илиев