Има ли нещо гнило в Китай?

Британските спортисти спечелиха 29 златни медала на игрите в Лондон – значи са оставили сърцата си на терена. Четири години по-рано китайците взеха 51 титли в Пекин – разбира се, благодарение на безмилостните тренировки. Американецът Майкъл Фелпс взима една торба медали – няма проблеми. Китайката Шивен Йе чупи световен рекорд – обвиняват я за допинг. Човек започва да се чуди дали целият свят не се опитва да гледа на Китай през някаква димна завеса. А може би това е просто реалността.
Не е тайна, че за Китай олимпийските игри са огромен извор за национална гордост. Но така е и за Индия, Великобритания, Австралия или САЩ. Няма никакво съмнение, че британските спортисти се представиха уникално в Лондон, както и че американците победиха безапелационно Китай в класирането по медали. Но както доста китайски медии отбелязват, много хора останаха слепи за китайските постижения.
Срещу това обаче се вади друг аргумент – че Китай първо трябва да научи правилата на света, преди да започне да играе на глобално равнище. Не за пръв път китайците биват хващани в измама, която първоначално отричат. (Гимнастичката Ян Юн призна, че е била на по-малка възраст от допустимата, когато китайският отбор печели бронзовите медали в отборната надпревара през 2000 г.).
След скандала с пародийните мачовете в турнира по бадминтон китайският „Глобал Таймс” написа, че „една от основните цели на участието ни на олимпиадата в Лондон е да научим по какви правила играе светът”.
След това дойдоха откровенията на плувкинята Йе, която тренирала по пет часа и половина на ден, шест пъти в седмицата. Атлетът Сян Лю пък бил принуден да участва в надпреварата на 110 м в препятствия въпреки контузията на коляното. Състезателката по скокове във вода Ву Минкся пък останала в неведение за заболяването на майка си от рак и смъртта на баба си и дядо си, докато не спечелила златния медал.
„Никой не кара тези деца да напускат дома си насила. Всъщност родителите им са щастливи, че могат да ги пратят да тренират. Китайското правителство не е чак толкова лошо – не би откъснало дете от майката му”, смята Линян Шао, която живее в Шефийлд. „Не мисля, че някой би могъл да стане №1 в света, без да направи жертви в личния си живот. Смея се на глупавите неща, които се правят в Китай, но такива се случват и в други страни. Относно олимпийските игри би било несправедливо да се каже, че китайците са безмилостни. Не мисля, че американските или британски златни медалисти карат само на талант. Сигурна съм, че зад всеки златен медал има много часове тежки тренировки далеч от семейството.”
Китайският цикъл на производство на шампиони е доста прост. Младите таланти от низините на обществото биват набелязвани и от тях се селектират бъдещите спортни звезди, които започват да следва програма с една цел – да заблестят на олимпийски игри.
„Страна с национална спортна програма е страна, която третира спортистите като жива стока. Зад кулисите се разкрива една брутална, мръсна и корумпирана система”, твърди коментатор в социалната мрежа Уейбо – китайският еквивалент на Туитър, който е забранен в най-многолюдната страна. Явно в самия Китай не са съвсем единодушни какъв път към успеха да изберат. Там продължават да вярват, че Западът не иска да приеме техните постижения и подлага всичко под съмнение. Олимпийските игри потвърдиха тенденцията, че докато има състезания, Китай ще произвежда невероятни спортисти. Методите, по които се случва това, може и да предизвикват повдигане на веждите, но също така вдигат и броя на медалите за Китай.
www.firstpost.com, по превод на "7 дни спорт"