Шрифт:

Да запалим децата за спорта, но няма да стане

Минава полунощ, гася лампата и лягам. Мислите ми се връщат към случките от деня и се досещам, че една от тях ме вбеси. Сънливостта ми дава път на набиращата скорост гневност. 10 минути разсъждавам върху случката, докато не решавам да я споделя с вас. Включвам компютъра, а буквите се появяват на бялото поле по „спринтьорски".

А ето и случката:

В късния следобед имам среща с познат на Националния стадион „Васил Левски". Вътре в стадиона - той ще тренира.
Влизам в стадиона. Така както съм влизала стотици пъти - сигурна, като у дома си. И как иначе при положение, че със стадиона е свързана работата ми, когато от стадиона са половината ми житейски спомени и разпознавам миризмата на тартан десетки метри преди да стигна до съоръжението. С мен е моя приятелка и малката й дъщеря. Виждам къде е човекът, с когото имам няколко минутна работа и се насочвам към него. Двете ми спътнички остават до оградата, а майката, бивша лекоатлетка, започва да отговаря на въпросите на детето си: „Мамо, този батко какво прави?", „Той бързо ли бяга?"...

Разговарям с моя познат около 10 минути и изведнъж до нас се приближава госпожа Х., която е причината и за моя гняв. Виждам госпожа Х. за първи път в живота си, очевидно и тя мен. Прекъсва разговора със събеседника ми и се обръща към него:
- Тази жена (имайки предвид мен) при теб ли идва, защо не ме предупреди? Тя си влезе без дори да попита, - следват още няколко изречения в този стил.
Аз я прекъсвам:
- Обърнете се към мен. Недейте да правите забележки на него.
- Защо не ме попитахте дали можете да влезете?

Аз да питам дали мога да вляза у дома си! - мисля си, без да изричам нищо.
- Госпожо, тръгвам си след минута. Следващия път, когато дойда тук ще ви покажа журналистическа карта. Сега явно е късно да я вадя - вече съм влязла, без никой да ме спре на входа.
- О, журналистите трябва да имат разрешение за влизане от шефа, който ми се обажда и аз ги пускам.

Само да поясня, че на журналистическите карти пише „Властите се умоляват да оказват съдействие при изпълнение на журналистическите й задължения". С такава карта би трябвало да имаш достъп навсякъде. Явно не и на стадион.
- И даже тя не дойде сама, продължава да реди госпожа Х. на моя събеседник. - Дошла е с други хора."
И посочва моята приятелка и малката ми приятелка, които продължават да стоят до оградата.
- Госпожо, разбирам, че тук явно има някакви правила, за които вероятно следите вие. Но това дете не може ли да погледа спорт, да се запознае с него?
- Не! Представете си, че тръгне да тича по пистата и го удари някой.
- Госпожо, това дете е с майка си. Тя ли няма да може да го опази?
- Не знам какво може да стане.
- А аз ако съм любител на спорта, не мога ли да вляза, да седна на трибуните и да погледам как тренират хората?
- Не, да сте дошли да гледате вчера, когато имаше състезание.
Няма какво да отвърна, само се усмихвам. Бях на това състезание, изгледах всяка дисциплина от програмата.
Много интересно колко хора влизат на стадиона без разрешение в минутите, в които госпожа Х. се опитва да ми обясни, че мястото ми не е тук - много далеч от входа.

Тя си тръгва, вече никой не й обръща внимание. След 1 минута вече мога да си тръгна и аз. Свършила съм си работата. Тръгвам към двете ми приятелки - няма ги. Това вече е прекалено - госпожа Х. ги е изгонила. Вбесявам се.
Добре, да изгони мен. Въпреки че освен притежател на вече споменатата карта, съм и председател на клуб по лека атлетика, картотекиран в БФЛА, което също би трябвало да ми отваря вратата на стадиона.
Нека ме изгони, аз пак ще дойда. Но да изгониш детето, което вървейки 15 минути по-рано покрай стадиона, ми казваше: „Янче, стадионът е много хубав, ама много хубав отвън." - „Да, много е хубав. Сега ще видиш колко е хубав и вътре."
 
Това е дете, чиято майка - бившата лекоатлетка, изкарала много повече стаж на този стадион от госпожа Х., прави всичко възможно да го запали по спорта. Отдавна запознава момиченцето си със спорта по различни начини, надявайки се детето да избере така добре възпитаващия метод - да тренира. За целта моята малка приятелка е посетила не едно състезание по лека атлетика, била е на стадиони, в зали, заедно с майка си гледа турнири по телевизията. И госпожа Х. идва и гони детето от стадиона.

Госпожо Х., така ли ще изгоните своето дете, своето внуче? А колко деца вече сте прокудили от спорта? Не я попитах, когато излизах от стадиона и минах покрай стайчето й. Вече бях разбрала, че няма смисъл да се говори с този човек.     

Моите приятелки също ще се върнат на стадиона. Това го знам. Но колко други няма да се върнат.
Вършете си работата, господа директори на стадиони и водопади, портиери. Съгласна съм, че не всеки трябва да влиза на Националния стадион „Васил Левски", но помислете като си вършите работата какви следи оставяте.

Тази случка става в ден, в който министър раздава спортни стипендии на деца. А в същото време госпожа Х., която под някаква форма служи на министерството  на физическото възпитание и спорта, гони децата от спортните съоръжения.
Да живеят парадоксите в милата ни родина. И сега се досещам за още един - в сградата на Министерството на физическото възпитание и спорт се влиза по-лесно отколкото на стадиона. Тъжно...

Е, спокойно госпожо Х., наближава времето, в което ще отстранят пистите от стадионите, за да останат само за футбол (не мога да си обясня защо у нас трябва да съществува само този спорт). Тогава и аз ще си тръгна от стадиона.

Аз описах на един дъх какво ме възмути. На сутринта ще проверя текста за грешки и лесно ще ги поправя. Но не станаха ли прекалено много грешките в нашата мила държава? И поправими ли са все още?  


BGAthletic.com

Коментари



Последни новини Най-четени