Шрифт:

Блогът на Иво Иванов: Morituri te salutant - II част

Блогът на Иво Иванов: Morituri te salutant - II част
28-04-2015 12:37

Поредната уникалка творба излязла изпод пръстите на Иво Иванов. Пристигна от другата страна на океана съвсем скоро, а авторът се притеснява дали ще представлява интерес и ще се чете, защото е доста дълга. Ние обаче вече знаем, че произведенията му се чакат с нетърпение от неговите фенове. А те са хиляди, които поглъщат всяка една дума написана от Иво Иванов и след последната точка, дълго остават замислени... Това е втората част на историята, а ако не сте се запознали с първа - прочетете я - ТУК

Легендарният играч на Питсбърг Стийлърс Майк Уебстър често е сочен за един от най-твърдите и издръжливи играчи в историята на Лигата. Няколко години след като прекрати кариерата си, Уебстър започна да страда от неописуеми болки в главата. Налагало му се да моли децата си да го пращат в безсъзнание с помощта на електрошоково полицейско оръжие (тейзър), само и само за да може да спи. Уебстър започва да страда и от пристъпи на амнезия, припадъци и депресия. Близките му са изумени и от драстичната промяна на характера му: Майк сякаш е друг човек – импулсивен, раздразнителен и непредвидим. Постепенно поведението му става все по-странно и Уебстър често е забелязван да нощува по автобусни спирки или в старата си кола. Когато Майк умира на 24 септември 2002 година, тялото на легендарния спортист попада на масата за аутопсия на доктор Бенет Омалу – невропатолог в Питсбърг. Когато отваря черепната кутия, лекарят установява с изумление, че големи части от мозъка са покрити със слой от кафеникава патина. Доктор Омалу знае точно какво е пред очите му – виждал е подобни напластявания в 80-годишни жертви на алцхаймер. След няколко теста опасенията му се потвърждават  –  странните депозити в мозъка на спортиста са прословутият протеин тау – причинителят на алцхаймер. Но топографията на това ужасно заболяване се различава малко от тази, открита в кортекса на Майк Уебстър, и Омалу поставя неочаквана диагноза: хронична травматична енцефалопатия (ХТЕ) – дегенеративна, смъртоносна болест, която до този момент беше смятана за запазена територия на боксьорите. Симптомите ѝ са клинична депресия, драстична промяна на характера, параноя, крайна агресивност, импулсивно поведение, самоубийствени тенденции, деменция и постепенна абсолютна загуба на паметта. Крайният изход е винаги фатален.

Майк Уебстър влиза в историята като първия играч по американски футбол, диагностициран с ХТЕ. В никакъв случай обаче нямаше да бъде последният. Всъщност срещата на тукашната общественост с неудобната истина за любимия ѝ спорт едва започваше.

През юни 2005 година Омалу отива на работа и заварва на масата си за аутопсия още един бивш играч на Питсбърг – 45-годишния Тери Лонг. Смъртта му бе настъпила вследствие на самоубийство чрез поглъщане на антифриз. Аутопсията на мозъка е категорична – Лонг е страдал от остра форма на ХТЕ. Патологът заяви пред медиите, че причината за самоубийството е хроничната травматична енцефалопатия, получена вследствие на многократни мозъчни сътресения по време на игра.

След като доктор Омалу публикува откритията си в престижното медицинско издание “Неврохирургия”, Националната футболна лига се почувства застрашена и реши да насъска срещу невропатолога охранените си, високоплатени адвокати. Могъщата спортна индустрия включи в нападението си срещу лекаря и медийната си машина, връзките си в ешелоните на правителството, както и екип от купени медицински лица, водени от скандалния доктор Елиът Пелмън. Идеята беше да дискредитират Омалу с всички възможни средства и да представят изводите му като ненаучни, недостоверни и дилетантски. Доктор Бенет Омалу е брилянтен професионалист, но определено не разполагаше нито с ресурсите, нито с времето, нито с манталитетa, необходими за предстоящата кървава схватка с многомилиарден спортен конгломерат. За подобен сблъсък бе нужен не толкова лекар, колкото... двуметров, завършил Харвард ядосан кечист с вбесяващо главоболие.

На 20 ноември 2006 г. бившият играч на Филаделфия Андре Уотърс неочаквано сложи край на живота си с изстрел в главата. Крис Новински си спомни за агресивния стил на игра на Уотърс и за многобройните му сътресения на мозъка и реши, че е време за действие. Първото обаждане бе до доктор Омалу, който се съгласи да аутопсира мозъка на Андре, ако Крис успее да убеди роднините му да го предоставят за изследване. Второто обаждане... Според самия Крис второто обаждане – до майката на Уотърс  , е било непоносимо трудно. Новински казва, че буквално се е разболял физически, преди да набере номера на скърбящата жена само часове след смъртта на сина ѝ. Тя обаче се съгласява да дари мозъчните тъкани на сина си, най-вече за да разбере защо Андре е сложил край на живота си.

Мозъкът на Уотърс се оказва покрит с тау. Видимо здравият 44-годишен мъж е бил абсолютна развалина в напреднал стадий на ХТЕ.

От този момент нататък Крис решава, че няма право да мълчи. “Един случай може да е аномалия. Два може да са съвпадение. Но три? Три вече са тенденция!” – казал си Новински и се захванал за работа.

През 2007 година, след продължителни и безуспешни опити да убеди Националната футболна лига да признае пряката връзка между сътресенията на мозъка, получени по време на игра, и смъртоносното дегенеративно заболяване, Крис създава института Sports Legacy. Новински успява да привлече в редиците му доктор Омалу, както и три светила в областта на неврологията – личния си лекар Робърт Канту, Ан МакКий и Боб Стърн. Те са лабораторните генерали на станалата легендарна институция, а Крис...? Крис се превръща в пехотинеца на фронта на смъртта и разрухата... В колекционера на мозъци. “Как да се обадя на родител, който току-що е загубил детето си, и да му поискам мозъка му? Мразя работата си – казва Крис, –  но знам, че някой трябва да я върши. Знам, че нямам избор.”

На този етап единственият начин да бъде поставена диагноза е след смъртта на страдащия от ХТЕ. Въпреки някои обещаващи експериментални тестове, в момента няма друг метод освен аутопсия.

Помните ли Джъстин Стрелзик и неговото необяснимо, самоубийствено преследване с полицията? Оказа се, че преди катастрофата характерът му се променил драстично и поведението му станало непредвидимо. Неговият мозък бе един от първите, дарени за изследване в института. Доктор Омалу потвърди напредналия стадий на ХТЕ.

Крис се сдоби и с мозъка на Оуен Томас, който само два дни след самоубийството си стана най-младият американски футболист, диагностициран с това ужасно заболяване. 
Майката на Джован Белчър нареди тялото му да бъде ексхумирано, за да бъде изследван мозъкът му. Тя също бе забелязала озадачаващи промени в характера му няколко месеца преди кървавата трагедия в Канзас Сити. Аутопсията установи, че Джован е бил поредната жертва на проклетия протеин тау.

Но откъде идва тази разрушителна аминокиселинна напаст и няма ли как да я избегнем? Истината е, че все още не знаем достатъчно. Тау протеините са важен структурен елемент на мозъка и присъстват във всяка нервна клетка. Представете си ги като стените на миниатюрни тунели в аксоните на неврона – тези микротубули са транспортната система на клетката – нейната магистралa. По някаква все още неизяснена причина, при някои хора след травма на мозъка тези стени стават ронливи и започват да се разпадат. Тау напуска клетката и се натрупва в гънките на мозъка, образувайки протеинови плетеници. При американските футболисти това обикновено започва във фронталния лоб, зад челото, тъй като повечето травми в този спорт са именно в тази част на главата. “Проблемът – казва доктор Ан МакКий, – е, че процесът е прогресивен. Веднъж започне ли, той се разпространява като горски пожар и в другите мозъчни сектори.”

В повечето аутопсии се наблюдава масивна тау патология във фронталния лоб, хипокампуса и амигдалата. С други думи, тези части от мозъка, които регулират личностните ни характеристики, паметта, емоциите, агресията, когнитивните способности и изпълнителните функции, са сред първите жертви на заболяването.

Още не е ясно защо някои спортисти, преживели комоцио, страдат от заболяването, а други не. Не знаем и защо в някои случаи е достатъчно едно голямо сътресение, а в други – поредица от по-малки. На практика ХТЕ е агресивен спортен алцхаймер – няма лечение, няма противодействие, няма надежда. Още по-кръвосмразяващо е прозрението на доктор Ан МакKий, че ХТЕ понякога води до амиотрофична латерална склероза (АЛС) – болестта на моторните неврони, заради която се поливахме със студена вода миналата година. Това става, след като тау протеинът се разпростре назад към гръбначния мозък.

За ужас на Националната футболна лига, институтът „Спортс Легаси“ се разраства с огромна скорост. Новински развихря такава еднолична образователна кампания, че не оставя прашно кътче в общественото пространство – пише статии, книги и блогове, продуцира документални филми, прави интервюта, организира семинари по училища и колежи и т.н. Крис е неуморен, защото е мотивиран от факта, че всеки ден хиляди професионални спортисти и милиони деца, играещи американски футбол, рискуват здравето и живота си, без да подозират за това. В момента, в който пиша тази статия, институтът на Новински разполага с най-голямата мозъчна банка на спортисти в света. Чрез тези безценни дарения учените направиха квантов скок в разшифроването на тази болест и нейното бъдещо третиране. Само за няколко години Крис събра над 250 мозъка! Резултатите от аутопсиите са шокиращи – вече не става дума за съмнения... Става дума за епидемия. Стигнало се е дотам, че роднините на загинали спортисти вече очакват обаждането на Новински. Някои от страдащите атлети вземат сами решението. Преди да отнеме живота си, великият Дейв Дуерсън например остави подробни указания за донация на мозъка си. Доктор МакКий потвърди това, което самият Дейв по всяка вероятност е усещал – напреднала фаза на ХТЕ.

Колкото и да звучи потискащо, има само два възможни изхода от тази кошмарна болест. Самоубийството е по-лесният. Всичко започва бавно – в продължение на години няма видими симптоми, но когато те започнат, процесът се развива лавинообразно. Пораженията от деградацията на мозъка са чудовищни. В последните фази обезобразената самоличност на страдащия от ХТЕ на практика престава да съществува. Великият Шугар Рей Робинсън напусна този свят на 57-годишна възраст и след това тялото му продължи да диша още цели десет ужасяващи години. Той не помнеше името си, имената на децата си, миналото си... Не помнеше себе си. Подобна бе участта и на Джо Луис, Флойд Патерсън, Фрейзър, Джери Куори и много други легенди. Но в бокса винаги е съществувало разбирането за някакво фаустовско споразумение между боеца и натурата на неговото призвание. Едва ли има боксьор, който да не знае с какво плаща за успехите си. В случая с американския футбол нещата стоят по-различно. Фактът, че в продължение на две десетилетия НФЛ целенасочено дезинформираше състезателите си за потенциалните последствия от рутинни удари в главата, е много, много близко до престъпление. Наскоро 4500 бивши играчи заведоха съдебно дело срещу Лигата. Много от тези хора са абсолютни развалини. Миналата година имах нещастието да видя някои от бившите си спортни идоли, като Бърни Косар, Джим Макмeън и Джо Филипс. Има нещо особено ужасяващо в това да се натъкнеш неочаквано на опустошените руини на довчерашни ваяния на физическото съвършенство. Това са смазани, съсипани мъже – живеещи в постоянна болка, съществуващи на границата между съзнателното и безсъзнателното и покорно очакващи неумолимата и абсолютна разруха.

Вярно, повечето от вас не се интересуват от американски футбол, но трябва да знаете, че той е само част от историята...

На 25 юни 2007 година легендарният кечист и личен приятел на Новински Крис Беноа уби жена си, седемгодишния си син и себе си. Пристъпът на лудост веднага бе отдаден на употребата на синтетичен тестостерон, но Новински си спомни, че кеч легендата бе преживял многобройни сътресения на мозъка, и веднага се свърза с баща му за донация. Аутопсията констатира, че централната нервна система на Беноа е билa напълно унищоженa от ХТЕ и е наподобявалa мозъка на 85-годишна жертва на алцхаймер.

Историята е една и съща. Стига професията да води до мозъчни сътресения, житейските сътресения и трагедии не закъсняват. В мозъчната банка на института на Крис има и много поразени от ХТЕ мозъци на хокеисти, ръгбисти, борци, състезатели по бойни изкуства и др. Пак там се намира и мозъкът на един младеж, който по всяка вероятност ще промени и отношението ни към обичания от милиарди хора по света цар Футбол. В гимназията и в колежа Патрик Грейндж беше ефикасен нападател, известен с умелата си игра с глава. Родителите му твърдят, че е започнал да тренира удари с глава още на тригодишна възраст! Точно четвърт век по-късно Патрик беше диагностициран с амиотрофична латерална склероза. Смъртта му настъпи само година по-късно. Новински беше чувал за озадачаващо статистическо проучване – сравнени с останалото население, професионалните играчи по футбол имат шест пъти по-голям шанс да се разболеят от АЛС! Крис веднага се свърза с родителите на Патрик и те дариха мозъка му на института. Ан Маккий беше изумена от аутопсията – напредналият стадий на ХТЕ, от който страдаше Грейндж, не бе регистриран до този момент в толкова млад човек. Невроложката установи, че става дума за амиотрофична латерална склероза, повлияна от многобройни мозъчни травми в миналото. Още по-тревожни бяха откритията на института, свързани с връзката между ХТЕ и многобройните удари в главата, които не са достатъчно силни, за да предизвикат комоцио. Оказва се, че ефектът от тези незабележими травми се акумулира и може да предизвика болестта дори без да е преживяно сътресение на мозъка. Това означава, че хилядите удари с глава, които един футболист изпълнява всяка година по време на тренировки, не са безобидни. Крис направи всичко възможно изводите от това изследване да стигнат до висшите ешелони на ФИФА. Благодарение на него, управляващите структури на световния футбол обмислят как да регулират по-добре опасните въздушни сблъсъци и да ограничат потенциалните мозъчни травми не само по време на мач, но и на тренировка. Една от идеите на Новински е да има лимит на ударите с глава по време на тренировка, особено сред подрастващите.

Днес името Крис Новински е добре познато в тукашните спортни среди. За броени години колекционерът на мозъци постигна толкова много неща – благодарение на неуморната работа на института му, дори могъщата НФЛ се видя принудена да капитулира и да признае връзката между ужасяващата болест и американския футбол. Лигата реши да плати почти един милиард долара на съдещите я бивши играчи. Някои от тях приеха обезщетението, други продължават да търсят правата си в съдебната зала. В момента във всяка съблекалня на НФЛ има голям плакат, обясняващ в подробности опасността, свързана с мозъчните травми. Лигата, която доскоро се опитваше да саботира работата на института, дори направи леко изчервен от неудобство PR ход, дарявайки един милион долара на научния екип на Новински “за подпомагане на техните изследвания”. Други впечатляващи промени са решенията на НФЛ да ограничи драстично тренировките с физически контакт, да подобри значително дизайна на шлемовете и да предостави на всеки отбор специалист невролог по време на мач.

Макар и по-бавно, промените навлизат и в колежанските и детско-юношеските лиги. Пак благодарение на усилията на Крис, международните федерации по спортове като хокей, ръгби, борба, футбол, бойни изкуства и др. са в процес на кардинални промени в подхода си към мозъчните травми. Междувременно Новински продължава със свито сърце да се обажда на скърбящи родители. Той все още е колекционерът на мозъци, защото знае, че тези скъпоценни дарения са единственият шанс на човечеството да открие лечение срещу ХТЕ. Тези, които разбират най-добре значението на мисията му, са бившите спортисти, преживели сътресения на мозъка и страдащи от техните последствия. Може би затова хиляди от тях са завещали мозъчните си тъкани на института Sports Legacy. Самият Крис е един от тях. Новински е много, много зает човек. Не ми беше лесно да се свържа с него, но когато най-после го направих през октомври миналата година, знаех, че няма да откаже да ми съдейства за написването на тази статия. Не постави условия. Не поиска пари. Единственото, което пожела, е родителите, треньорите, съдиите, официалните лица в България да знаят за опасностите, свързани с мозъчните травми, и да се отнасят към тях с изключителна сериозност. “Доскоро се смяташе, че сътресението на мозъка е временно нарушаване на функциите – казва Крис. – Сега вече знаем, че последствията могат да бъдат перманентни.“

Според мен голямата мечта на този прекрасен човек е един ден да дойде времето, в което повече няма да има нужда от неговите тъжни обаждания. “Аз не искам да унищожа спорта – твърди Новински, – искам просто да го направя по-безопасен.“

В момента, за пръв път от създаването на НФЛ, играчите са формално уведомени за фаталните опасности, свързани с професията им. Оттук нататък те са тези, които вземат съзнателно решение за риск – подобно на боксьорите или пилотите във Формула 1. Само преди месец защитникът на Сан Франциско Крис Борланд реши да се пенсионира само след една година игра. Причината? Опасността от мозъчни травми. Америка бе изумена, но за мен посланието бе повече от логично – Борланд ценеше здравето и живота си повече от няколко милиона долара. Шокиращо е колко масивни са последствията върху общественото мнение от образователната кампания на Новински. Все повече родители насочват децата си към други спортове. Наскоро самият президент Обама заяви, че ако е имал син, не би му позволил да играе американски футбол. В гимназията ЛеБрон Джеймс бе известен не само като баскетболист, но и като великолепен играч по американски футбол. Въпреки това е забранил на момчетата си да се занимават с този спорт. Не знам колко детско-юношески треньори чукаха и на моята врата през последните пет-шест години с надеждата да привлекат моя Емил в редиците си. Веднъж, след поредния ми любезен отказ, синът ми ядосано поиска обяснение. Бях подготвен и просто му разказах за ужасяващия, мъчителен епизод, в който видях Крис Новински за първи път... Така, както ще го разкажа на вас в самия край на тази статия. Оттогава не сме спорили по темата.

Учените все още се опитват да разберат на какво точно се дължи прогресията на ХТЕ и защо иначе съобразителният ни организъм не може да я спре... Защо и как започва хаотичната анархия на протеините? Какво ги кара от строители да се превърнат в разрушители? Аз имам своята очевидна и по всяка вероятност крайно наивна теория.

Най-сложното нещо, открито от човечеството във Вселената, тежи килограм и половина и се намира в черепната ви кутия. Така е – няма нищо по-изумително и тайнствено на този свят от мозъка, който използвате в момента, за да четете и дешифрирате тези редове. Фактът, че сте способни да сглобите отделните елементи на древен код, наречен букви, в понятия и да формирате мнения за тях е сам по себе си чудо, което науката все още не може да разбере. Между своите сто милиарда нервни клетки мозъкът ви е изтъкал колосална съединителна мрежа, състояща се от сто трилиона връзки! Да, вие носите всеки ден в главата си неподражаем суперинтернет, за какъвто компютърната промишленост не може дори да мечтае. Науката го е нарекла конектом. Някъде дълбоко в тази непроходима мрежа, сред трилионите прескачащи електрически импулси, се спотайва вълшебството, наречено съзнание. Между спомените ви, които се съхраняват в тази зашеметяваща плетеница, съществува елегантно взаимодействие, което ви е превърнало в това, което сте. Един от най-амбициозните проекти на нашата раса е свързан със съставянето на Магна карта на човешкия конектом. Това би предизвикало революция не само в третирането на нелечими заболявания, но и в развитието ни като цивилизация. Но въпреки милиардите инвестирани долари и великите учени, работeщи по този проект, картотекирането на един-единствен мозък изглежда непосилно – дори най-могъщите ни компютри се задъхват и все още не са успели да декодират дори половин процент от катакомбената мрежа на човешкото съзнание. За да създаде мозъка ни, еволюцията е ваяла търпеливо творението си в продължение на десетки милиони години. За да ни подскаже колко е важен, тя дори го е облякла в твърда защитна обвивка. Но ако притежавате най-скъпия, сложен и фин компютър на света, бихте ли го блъскали с всичка сила хиляди пъти на година? Мислите ли, че дори желязно куфарче ще може да защити процесорите му?

Американският футбол, от своя страна, съществува едва  от стотина години. Красив или не, този спорт винаги ще бъде игра на сблъсък и физическо надмощие. В каквито и свръхмодерни шлемове да облечем мозъка си, каквито и лекари да нахвърляме по резервната скамейка, трябва да признаем, че може би той просто не е бил създаден за някои неща. Може би природата го е предназначила за нещо друго и ако има урок, който да сме научили от нея, той е, че когато се отнасяме с нехайство към даровете ѝ, рано или късно ще трябва да ѝ ги върнем, преди да сме успели да им се насладим. И бъдете сигурни – тя ще си ги вземе обратно, без да се поколебае, независимо дали са съсипани и покрити с тънък слой от смъртоносен протеин. Това, че ХТЕ съществува, не е изненадващо. Наличието му е по-скоро логично.

Но според мен има и друга причина за батальоните от умиращи спортисти, която, колкото и да е странно, е свързана точно с обратното – липсата на еволюция. Нека направим малко упражнение по обратно инжeниране на проблема. Причината за разрушените функции на мозъка е натрупването на тау в кортекса. Причината за натрупването на тау е мозъчната травма, която принуждава протеина да изтече от нервната клетка. Причината за мозъчната травма са многобройните удари в главата. Причината за многобройните удари в главата е американският футбол. Причината за американския футбол е...? Причината за американския футбол сме ние, разбира се. Хора като мен, които все още харесват играта, продължават да я спонсорират и да оправдават съществуването ѝ.

Не е ли странно, че на фона на всичко случило се, в момента НФЛ е по-популярна от всякога! Независимо от негативния PR, независимо от трагичната участ на цяла армия бивши играчи, независимо от загиващите всяка година по терените деца, професионалният футбол процъфтява, прави немислими пари и продължава да мачка рейтинги и рекорди по посещаемост. Този мъжки, атрактивен и опасен за живота спорт сякаш не може да бъде изтръгнат с нищо от обществената тъкан на Америка. Той продължава да бъде неприкосновена територия – свещената дойна крава на американскoтo спортно общество, нейното виновно, гузно удоволствие. Миналата есен един колега буквално гладува две седмици, за да може да си позволи билет за мач. Което ме кара да се питам – кое е по-важно, хлябът или зрелищата? Знам колко е изтощена метафората за гладиатора, но не ви ли се струва наистина, че блудните, пияни патриции само си сменят стадионите и хилядолетията, без самите те да се променят... Древният Рим вече не съществува, но моделът е останал същият – разликата е, че сега е леко рафиниран и между кръвопролитията има реклами. Обречените роби са все още в окови – просто са пленени по друг начин и килиите им са свръхлуксозни. Така че трибуните ще продължават да се пълнят с бирени шкембенца, палците ще сочат надолу и гладиаторите ще умират захвърлени на кървавия колизеум на нашето самозабравило се търсене и предлагане. Това ме кара да се замисля с неудобство за своя собствен принос към едно огромно лицемерие – не разрешавам на сина си да играе американски футбол, но явно нямам нищо против да гледам как синовете на други родители рискуват живота си на игрището. Истината е, че ми е все по-трудно да гледам сблъсъците по време на мачове. Все по-трудно ми е да пиша за американския футбол, който толкова обичам. Все по-трудно ми е да се възхищавам на героите му, знаейки, че много от тях утре ще бъдат развалини.

И въпреки това нещо дълбоко в мен продължава да харесва американския футбол. Нещо, с което не се гордея. Нещо, което отказва да... еволюира. В крайна сметка всички пътища водят към нас самите, нали? И мачът между това което сме, и това което трябва да бъдем, продължава.

На втори май ще се навършат точно три години, откакто спрях да ходя на стадиона. Да гледаш мач на „Ероухед“, е невероятно преживяване, но аз едва ли някога ще го изпитам отново... Просто нямам сили да го направя.

На втори май 2012 година в луксозен дом в Сан Диего две познати, големи стъпала номер 47 се смъкнаха бавно от кревата и босата им кожа докосна хладния под на просторна спалня. И въпреки че двата крака стъпваха върху паркета, притежателят им се чувстваше в отчайваща безтегловност. Това, че знаeм името му, не значи, че ще можем да го познаем. В последните две години той бе започнал да се изплъзва от себе си, да губи контрол върху обкръжаващата го действителност. Под него сякаш нямаше земя и той се носеше безпомощно в нищото – човек без ядро, без плюс и минус, без защитно поле срещу своеволията на живота... Свръхгерой без мантия и без почва.

Могъщият Джуниър Сеау вече не съществуваше. Постепенно великият играч бе заменен от нещо друго. Нещо непознато. Беше забравил да свири на укулеле. Не помнеше събитията от вчерашния ден. Нямаше я вече прочутата му усмивка. Нямаше го блясъка в очите му. Това, което все още притежаваше, бяха няколко последни, топли въгленчета в тлеещата жарава на неговата самоличност. Той знаеше, че трябва да се възползва от тях, преди да са угаснали завинаги. Сеау не можеше да си позволи да се превърне в черупка. И ето че неговият час бе дошъл в една перфектна калифорнийска сутрин в най-хубавия месец на годината. Преди минути бе изпратил съобщение на децата си, че ги обича, и вече беше готов. Дясната му ръка стискаше дръжката на масивен магнум .357. Джуниър Сеау не ни остави прощално писмо. Вместо това ни остави нещо далеч по-ценно – мозъка си. Той знаеше, че от него все още има нужда, и вместо да се простреля в главата, насочи пистолета към сърцето си; нямаше как да изпусне – то бе толкова голямо... Аутопсията потвърди това, което всички вече подозираха – мозъкът му е бил опустошен от проклетата болест и куршумът просто бе предотвратил години на агония и бавна смърт.

Бях обещал да ви разкажа за онзи първи път, в който видях Крис Новински. Едва ли някога ще забравя този мъчителен момент. Беше по телевизията преди седем-осем години. Бившият играч Джийн Аткинс, известен като един от най-агресивните и бързи защитници в Лигата, бе пристигнал в лабораторията на доктор Канту в Бостън по покана на Крис Новински. Помнех Джийн заради забавните му интервюта и акробатичната му, самопожертвователна игра. Едва 42-годишен, Аткинс страдаше от жестока, осакатяваща депресия и бързо напредваща деменция. Не беше тайна, че Джийн бе преживял многобройни сътресения на мозъка. Отчаяна от състоянието му и от няколкото му опита за самоубийство, съпругата му бе помолила Крис да я свърже с доктор Канту за неврологичен преглед. Телевизионният канал HBO бе получил разрешение от семейството да заснеме събитието за едно от първите предавания, посветени на хроничната травматична енцефалопатия.

Още не бях чувал почти нищо за тази болест и бях меко казано шокиран. Не можах да разпозная Аткинс – той бе абсолютна развалина. Мускулите му бяха атрофирали, тялото му бе свито и прегърбено, но най-шокиращи бяха очите му, от които струеше някакво смразяващо отсъствие. Лекарят започна прегледа с няколко елементарни въпроса, на които Джийн не можа да отговори особено адекватно. Личеше си, че се измъчва, но това, което все още ме тормози, е споменът от  потискащия момент, в който доктор Канту го помоли да изреди последователно месеците в годината. 
“Януари... Февруари... ъъъ... Март? – започна неуверено бившият спортист, вглеждайки се в очите на жена си за потвърждение. – Април... Юни...”

“Момент! – прекъсна го Канту, – би ли повторил?”   

“Ъъъ... Април... Юни...”

“Джийн – спря го отново неврологът, – би ли ми казал пак кой месец идва след април?”

“Aми... юли?”

Съпругата му изхлипа, а седящият до нея Новински наведе глава. Аткинс се вгледа объркан в тях и камерата приближи изпотеното му от напрежение лице до екрана. В погледа му се четеше смесица от паника и страх. За един 42-годишен мъж – съпруг, син и баща, понятието “месец май” бе престанало да съществува. Той знаеше... или по-скоро осъзнаваше, че някаква разяждаща, кървяща язва е започнала да гнои отровата си в съзнанието му и думата, която не може да си спомни, е само началото. Ако можехте да видите отчаянието и болката в очите му в този момент, щяхте да разберете – Джийн Аткинс бе безнадеждно изгубен... някъде далече и дълбоко в гърлото на безкраен, мрачен лабиринт. Той е обречен да бъде там, лутащ се завинаги сред студените, безизразни коридори на необятна безизходица. Да търси пипнешком пътя си в мрака и да не намира нищо, освен сълзящите лепкав протеин стени на още празни коридори, осеяни с гниещите кости на бивши исполини. Тук няма изход, няма светлина, няма го най-хубавия месец в годината, няма вълшебен меч, няма я нишката на Ариадна... Няма надежда. Най-страшният лабиринт е този, изплетен в подземията на едно угаснало съзнание. И някъде там броди чудовище, далеч по-ужасно от кръвожадния Минотавър. То е вече съвсем наблизо, пръскащо киселина от лиги и надушващо скованото от страх сърце на поредната си плячка. Звярът се храни със спомените, от които сме направени, и днес е много, много гладен. Жертвата му вече го усеща, вижда зад ъгъла парата на отровния му дъх. И когато, миг преди да го разкъса, чудовището нададе своя вцепеняващ, кръвожаден вой, гласът му, кой знае защо, прозвуча като едновременния рев на осемдесет хиляди побеснели човека.


BGAthletic.com

Коментари




Последни новини Най-четени