Зловещата и тъмна история на пътеката за бягане

Пътеките за бягане. Свикнали сме да ги виждаме във фитнесите. Вероятно в един или друг момент дори сме се качвали на тях в желанието си да свалим някой и друг излишен килограм.

Знаете ли обаче, че всъщност някога те са били уреди за наказания, дори за мъчения?

Днес дори и да не можем да издържим повече от няколко минути, винаги можем да слезем от тях, когато си пожелаем, или дори въобще да не се захващаме с това упражнение.

Затворниците през XIX век в Англия обаче не са имали право на такъв избор. По онова време местната затворническа система била пословично лоша. Осъдените били или екзекутирани, или депортирани. Малцината, които били затваряни в мръсните килии, прекарвали времето си в болезнено усамотение.

Ето защо редица социални организации, защитаващи човешките права, както и известни личности като Чарлз Дикенс, се обявяват против тези жестокости и в края на краищата спомагат за реформирането на затворите и въвеждането на бягащата пътека.

Нейният първообраз е изобретен от британския инженер сър Уилям Кубит през 1818-а година. Първите пътеки от този тип се състоели от дълъг въртящ се цилиндър, който можете да видите на илюстрацията по-долу. Той бил задвижван от педали, върху които затворниците стъпвали. След като колелото било завъртяно веднъж, затворниците трябвало да продължат да стъпват върху него и да въртят. В противен случай рискували да паднат.

Благодарение на генерираната от въртенето енергия се изпомпвало вода, смачквало се зърно и се задвижвали цели мелници. Именно оттам идва и самото наименование на пътеката на английкси: tread-mill - tread ("стъпвам") и mill ("мелница", "мелям").

Управниците на затворите гледали на тези системи като на отлично пособие, с което да вкарат затворниците във форма. Нещо повече – през 1824-а Джеймс Харди, пазач в нюйоркския затвор, заявява, че бягащата пътека е „опитомила“ някои от най-буйните местни затворници. Той пише, че „не суровостта, а монотонната постоянност… представлява реалният ужас.“

Допълнителният бонус – задвижването на мелниците – пък спомогнало за възстановяването на британската икономика, опустошена от Неполеновите войни. Изгода имали всички. Освен затворниците.

Според направените изчисления затворниците прекарвали средно по 6 часа на ден на тези пътеки – все едно да изкачите между 1500 и 4200 метра. За справка - 4200 метра е приблизително половината път до връх Еверест. Представете си да правите това 5 дни в седмицата, хранейки се буквално с огризки. Не е приятно, нали?

Идеята на Кубит се разпространила бързо из Британската империя и Америка. В рамките на десетилетие от създаването ѝ бягащата пътека можела да се срещне в над 50 английски затвора (в Америка броят им бил сходен).

Едва ли ще се изненадате от факта, че много от затворниците, принудени да се качват на нея, претърпявали редица наранявания, а повечето от тях буквално колабирали. Управниците на затворите обаче не се вълнували особено от този факт.

Чак през 1898-а година те били обявени за изключителна жестокост.

Пътеката за бягане се завръща отново през 1911-а година под формата на патент, регистриран в САЩ, а през 1952-ра е създадена съвременната пътека за бягане, която всички ние познаваме и която няма нищо общо със затворите и методите за наказание.

Да, за някои хора тя все още е мъчение. Но мъчение, от което могат да се откажат по всяко време.

Източник: obekti.bg

---